Писмо до Любимата

Здравей, скъпа! Здравей и честито! 

Не съм много по нежностите и може би затова не съм ти писал отдавна. Все нямам време. Пълня страниците с многословни разкази за други, по-маловажни неща – празни приказки за някакви си баскетболисти, милионери и разглезени звезди. Но днес е третият ден от третия месец – твоят ден, твоят празник. Ако и сега не седна да ти драсна някой ред, сигурно с право ще ми се разсърдиш и повече няма да ме погледнеш в очите.

Знаеш ли, мила, наскоро пак си мислех за теб и докато се чудех как си, се запитах как е възможно нашата връзка да продължи толкова дълго. Да бъде все така силна след толкова години? Да устои на времето и да пренебрегне разстоянието? По принцип взаимоотношенията са сложно нещо. Хората казват, че искрата угасва, когато влюбените живеят разделени, че трябва непрекъсната комуникация и постоянен контакт. Не им вярвай – аз все още съм по-влюбен от осмокласник в стажантката по физкултура.

Онзи ден се натъкнах на стар албум и докато прелиствах страниците, попаднах на пожълтяла снимка. На нея в цялото си черно-бяло величие бяхме само аз и ти. Просто ние двамата – снимани преди толкова много години от незнаен фотограф някъде в прекрасните Родопи. Не знам защо, но дълго и мълчаливо останах на тази страница от албума, мислите ми отплуваха към теб. Явно годините са се търкаляли, без да ги усетя – ако не знаех, че голобрадото момче на снимката съм аз, нямаше никога да се позная. Сякаш виждах напълно различен човек, недокоснат от грижи и отговорности. Човек, с когото някой трябва да ме запознае отново. Но ти!!! Ти, от друга страна, както винаги изглеждаше прелестно.

Взрях се в снимката и прости ми, но не можех да не се възхитя на неповторимите ти меки форми, на прелъстителната ти свежест и ослепителна женственост. Как го правиш? Как успяваш да останеш вечно млада, жизнена и красива? Сякаш, колкото повече остаряваш, толкова по-хубава ставаш Имам чувството, че ако ще и на 1300 години да си, пак ще си неотразима. Започвам да разбирам защо толкова много са те желаели през годините, защо са се опитвали да те отнемат насила, да откраднат с подлост, кръв и жестокост лицето ти и да го запазят само за себе си. Наивници! Нима не знаят, че нито 5, нито 500 години в тъмницата могат да те превърнат в робиня, да задържат оковите върху краката ти.

Вярно е, че си страдала, че са те тъпкали и изтезавали, но винаги си черпела сила от болката и си се изправяла още по-здрава и още по-силна след всяко покушение. Отдавна се каня да те питам, но не е нужно да ми отговаряш: Как така наистина си хем стара, хем млада? Хем малка, хем безкрайна? Хем нежна и уязвима, хем непристъпна и непобедена? Не знам как го постигаш, но не познавам друга такава вълшебница.

Ох, за малко да забравя. Имаш много поздрави от Луис и Боби, сигурно ги помниш, те са двамата американци, които доведох миналата година, за да се запознаете отблизо. Няма да повярваш, но днес и те празнуват. Оказа се, че и те, горките, са безнадеждно влюбени в теб и твърдят, че днешният ден е и техен празник. Луис дори е научил няколко думи на български, за да можете да си говорите. Акцентът му е като на заекваща чайка, но все пак произнася успешно думите „ракия”, „майката”, „шопска” и „Родино”. Когато доведох тези твои ухажори, тръгнахме да те търсим навсякъде. Качихме се високо в Рила, където в дълбокото синьо на езерата се бяха скрили очите ти. После, водени от древните ти тайни, слязохме в Родопите. Някъде там чухме гласа ти в тъжния плач на гайдите. Ходихме навсякъде – на север и на юг, на запад и на изток, и те откривахме малко по малко, парче по парче. Златните ти къдрици – в Добруджа. Червената ти гъста кръв – в Мелник. Душата ти – в Търново. Но най-важното откритие, моментът на прозрението настъпи в онзи слънчев, топъл ден, в който най-после се добрахме до онова свято място, наречено връх Шипка, и се вгледахме в теб, красавице, отвисоко. Около нас шепнеха толкова призраци, толкова много неумиращи сенки редяха героичните си спомени. Помня как омекнаха коленете ми, как гледката отне силите ми.

Всеки твой син и всяка дъщеря трябва поне веднъж да минат нагоре по пътеката между гробовете на загиналите, да застанат на това свещено място и да те видят в цялата ти прелест. Някои неща могат да бъдат видени само от много, много високо. Погледнахме на юг и видяхме лицето ти – свежо, копринено и червено, с кожа, ухаеща на рози. Погледнахме на север и застинахме, омаяни от зеленото безбрежие на формите ти. После оставихме очите си бавно да се взрат в добрата Стара планина, в изящната извивка на гръбнака ти. Аз винаги съм те разбирал и обичал, но в този момент дори двамата чужденци усетиха магията ти и без да кажат много, оставиха сетивата си да те поемат и да запомнят образа ти завинаги. Ето, че пак започнах да се обяснявам в любов, а ти навярно имаш своите съмнения.

Сигурно ще ме попиташ за изневярата – за 1990 година и за жената с короната и факела. Как така, ще кажеш, си позволявам да те лаская и в същото време да бъда с друга? Знаеш ли – сигурно си права. Единственото ми извинение е, че никога не съм бягал от теб. Никога не съм те предавал. Просто така се е стекъл животът ми. Съдба и обстоятелства. Чувам, че имало още поне един милион като мен. Разхвърляни из цял свят твои обожатели. Може и да сме флиртували по малко, но ако погледнеш в сърцата ни, ще видиш, че те винаги ще бъдат само твои. Няма изневяра. Няма лъжа. Всеки един от нас те носи със себе си; има те от Южна Африка та чак до Камчатка – стотици хиляди малки парченца от теб, разхвърляни по планетата. Интересно как възприемаш тази странна ситуация? Дали ни усещаш от толкова далеч в себе си така, както ние теб?

Чувам, че на 1 януари (2007) си се преместила в ново жилище. Някъде в Европа. Това означава ли, че като дойда да те видя това лято, няма да те намеря на старото място? Странно, аз пък съм си мислил, че ти винаги си живяла в Европа. Дълго преди да се нанесат повечето съквартиранти. Нищо, важното е, че и те най-после са разбрали значението ти и нямат нищо против да делите жилището. Дано да са добри съквартиранти и да стане по-лесно да се плащат наемът и сметките. Но да се върнем към празника. 

Време е да честитя първо на теб, а след това и на толкова много други хора, които би трябвало да празнуват на тази светла дата. Честито на всички твои чеда, които те обичат и милеят за теб. Честито най-вече на тези, които ти останаха верни и не те изоставиха в тежък момент. Прекланям се пред всички тях, защото се бориха за теб и не изгубиха вяра тогава, когато бе по-лесно човек да си стегне куфара и да се откаже от всичко. Знай, че те са хората, на които можеш да разчиташ винаги, които те обичат безпрекословно.Честито на децата ти и на младите, защото в техните бистри съзнания живее надеждата за твоето бъдеще и просперитет. Честито и на хората, които те обичат отдалеч – знай, че те не са те забравили. Някой ден много от тях ще те намерят отново. Честито и на тези, които ти си отгледала, но които казват, че те мразят и вече не вярват във връзката ви. Те също те обичат, макар и да не го осъзнават. Не мога да си представя, че някой може да те мрази.

Според мен тези хора те бъркат с друга. Може би с някоя неверница от рода на някаква държавна институция, да кажем. Честито на войниците ти, които рискуват живота си; на прелестните ти учители, които са ни формирали като хора; на волейболистите, които тренират в мизерия; на красивата танцова двойка, която ни научи да не се предаваме, на учените ти, които работят без пари, на силния ти мъж в Япония и на умния ти мъж в Русе; честито на музикантите ти, които те прославят навсякъде; честито на най-добрите родители на света и на верните приятели; честито на Левски и на ЦСКА; честито на всички, всичко и всеки, който е имал допир с теб. Без значение кой е и откъде е – дали е тук или там, беден или богат, небесен или земен. Нека честитим и на тези безбройни твои синове и дъщери, които са мечтали този ден да бъде действителност и са дали живота си, за да го има. Знам, че и те празнуват някъде, защото, както е казал един от тях, те не умират.Честито и на съседката – тази в югоизточния апартамент, която те нарича комшу и която се беше нанесла в твоя дом за цели 500 години. Днес е светъл ден и за нея, защото на тази дата тя веднъж завинаги се отърва от собственото си мрачно минало и кърваво наследство. Оковите, които се опита да сложи върху този рай, се впиваха в собствените й глезени и я дърпаха неумолимо надолу. Празнувай, съседке – този ден беше толкова необходим на  нас, колкото и на теб!

Днес, мила, е хубав ден. Щастлив за всички ни, защото твойта радост принадлежи на милиони хора по целия свят. Ето че за кой ли път твоят празник пристига с пролетта и кокичетата, като обещание за ново начало и невинна хубост. Какво чудесно съвпадение. Писмото ми върви към края си. Уж не бях по нежностите, уж исках просто да ти честитя, а то взе, че се превърна в дълго обяснение в любов. Въпреки това не успях да ти кажа точно какво мисля за теб. Все пак това е спортен вестник, повечето читатели са мъже – няма как да се размекна като табуретка. Затова има голяма вероятност да съм кодирал някое и друго послание до теб в писмото си. Възможно е, да кажем, да съм го направил в различен цвят.

Вглеждам се в твойта стара снимка от албума и отново се прехласвам пред черно-бялата ти прелест. После с усмивка си спомням, че тя е нищо, сравнена с цветния вариант. Ах, ти, хубавице, кога ще спреш да ме изкушаваш от толкова далеч, да ме прелъстяваш и викаш у дома нежно и настойчиво. Чертите ти ме гледат отвсякъде - от спомените, от старите снимки, дори от някакво потайно място в бъдещето. Знам, че не само аз мисля така. Познавам хиляди твои обожатели тук и знам, че макар и далеч, всички сме луди по теб, обичаме те и повечето от нас нямат никакво намерение да те забравят. Истината е, че никога не сме си тръгвали и животът ни е едно голямо, продължително завръщане. До скоро виждане, Българийо!

Край.


Автор: Иво Иванов, Канзас